Книгата обобщава резултатите от първото голямо интердисциплинарно изследване на имиграцията в България. Обхванати са имигрантите от Близкия и Средния Изток, африканците, виетнамците, китайците и кюрдите. Разгледан е и специфичният случай на руснаците.
Имиграцията в България е различна от имиграцията в Западна Европа, САЩ и други развити страни. Тя започва по-късно и е несравнимо по-малобройна. Тези отлики са съществени, но не са най-важното. Портретът на имигранта в България е различен, почти противоположен на “класическия”. Традиционните представи изграждат образа на имигранта като “гурбетчия”, който търси препитание: безработицата сред имигрантите на Запад е много по-висока от тази сред местното население, в голямата си маса те са на периферията на пазара на труда. В България няма бедстващи имигранти (бежанците са специфичен случай, предмет на отделно изследване). Почти няма имигранти, които да са наети от българи, но има не малко българи, наети от имигранти. Последните не толкова отнемат, колкото създават работни места.
Глобализацията има множество измерения – отвореността, включеността в общо пространство е едно от тях. Глобализацията може да се постигне по множество начини, имиграцията е един от тях. Българските емигранти реализират своята свобода, право на избор и мобилност. Символният ефект от тяхното напускане социалните науки наричат детериториализация – изпразване на територията от смисъл и екзистенциална тежест. Парадоксално, но имигрантите, много от които идват от страни, с които не ни свързват исторически или културни връзки, инвестират нов смисъл – ретериториализация. За едни България става съдба и ние заедно ще градим националното си и европейско бъдеще. За други тя е спирка от глобални маршрути, но и повечето от тях ще отнесат със себе си частица от нея. Конфуций ни е завещал следната мисъл: “Лошо е да си богат и щастлив в държава, в която няма път”. Ако я споделят имигрантите у нас, тяхното присъствие е най-големият комплимент за България.